Марио Станчев избяга във Франция, за да свири с Дизи Гилеспи !
10 Май 2010
Джазовият пианист Марио Станчев, сега известен френски музикант, бяга от България преди 30 години като в екшън - минава границата с паспорт на французин, като преди това се е дегизирал да прилича на него. Бягството урежда майка му, която е французойка. Станчев е бил пианист на “Симеон Щерев квартет”, но не са го пускали да пътува в чужбина.
Марио Станчев успява да свири с известни имена в джаза във Франция и в Ню Йорк, прави кариера на преподавател, ръководител на джазови формации, на композитор и изпълнител.
Неотдавна Френският културен институт в София покани Марио Станчев да гостува и свири със свои български колеги. Станчев свири в трио с Веселин Веселинов-Еко и Димитър Семов на два концерта в столицата. Поредното гостуване на Марио Станчев съвпадна с 30-годишнината от бягството му от България и 20-годишнината от завръщането му с триумфален концерт в зала № 3 на НДК. Пред e-vestnik той разказа следното за бягството си и по-нататъшния си живот в чужбина:
Учуден съм, че чак до днес в музикантските среди се разказват всякакви небивалици за моето бягство. Вярно е, аз самият помогнах на слуховете, защото поне в първите години разпространявах легендата за специален кораб, който ме е чакал в неутралните води на Черно море (смее се). А до него съм стигнал с надуваема лодка с извънборден мотор и малко помощ от брега. Истината е съвсем друга. След известна подготовка, основно психологическа, се реших на този риск. С подменена външност и оригинален френски паспорт, осигурен от майка ми, французойката, се качих на самолет на Air France и отпътувах завинаги. Дори се учудих колко лесно стана това.
Майка ми ми донесе паспорт от Франция. Тя е французойка, вече бяха разведени с баща ми, и тя живееше в Нанси. Паспортът беше на реален французин. Той приличаше на мен, с очила. Пуснах си брада, за да заприличам повече на него. Заминах през аерогара София. Жена ми Силвия (б. а. – челистка от филхармонията) беше заминала предварително на гости при майка ми във Франция. Нея я пуснаха да пътува, а мен не ме пускаха. На аерогарата имаше малко страх, но минах през паспортна проверка без никакъв проблем.
Постъпката ми се приема като радикален жест на съпротива срещу комунистическия режим. Всъщност самата система ме прогони, защото в продължение на почти цяло десетилетие ме държа “завързан”, не можех да напусна границата. По тази причина пропаднаха концерти и фестивални участия на “Симеон Щерев квартет”, в който бях пианист. Върхът на този терор бе афишираният, но несъстоял се концерт в Москва през 1976 г., анонсиран дори от в. “Комсомолска правда”. И всичко това заради един донос, направен срещу мен от колега, с който през 1971 г. свирихме във Финландия. Ще му спестя името, защото всичко това вече е минало. Простено, но не забравено.
(Б. а. - Няколко години преди бягството на Станчев, ядосан от поредната забраната на Държавна сигурност той да пътува, се осмелих да попитам директно човек от т. нар. Шесто управление защо правят това. Като журналист, пишещ за естрадата и джаза, доста сърдито обясних на ченгето и изразих опасение, че Марио може и да избяга, като се държат така с него. На другия ден служителят ми се обади в редакцията на в. “Народна младеж”, където работех, за да ме увери, че забраната за пътуване не излиза от тяхното управление).
За първи път ме пуснаха през 1979 г. като акомпанятор на Камелия Тодорова за участие в Първия международен конкурс за джазови вокалисти в Полша. В него нашата певица спечели трета награда, отличието на критиката и признанието на публиката. Но още на следващата година, когато пристигна персонална покана за участието ми в големия фестивал Jazz pulsation в Нанси, Франция, отново ми отказаха задграничен паспорт. И това бе капката, която преля чашата на търпението. Избягах и отидох в Нанси.
Там свирих първа част в рецитала на саксофониста Декстър Гордън, а сетне цяла нощ двамата разговаряхме за джаза и пътищата му в Европа. След друг концерт, вече с пианиста Мел Уолдрън, продължих да търся морална подкрепа от американските музиканти. Които винаги са добронамерени, а в случаят бяха и единодушни – нашата музика ние си я свирим най-добре и затова вие, европейците, не ни копирайте.
Престоят ми в Нанси бе кратък, след което се установих в Лион. Там първоначално работих две години като преподавател в клас по акомпаниране. Но успоредно с това, почти ъндърграунд, давах и частни уроци по джаз пиано. В консерваторията на града нямаше такъв клас, нямаше и департамент по джаз. Постепенно всички разбраха, че работата ми върви, че дава добри резултати и се престрашиха да открият клас по джаз пиано. От 1982 година започнах да убеждавам администрацията да открие и специален департамент, което продължи цели пет години – до 1987 г. Но успях! Програмата включваше класове по всички основни инструменти и главните теоретични дисциплини. Освен това имаше практически занимания с различни малки формации, за които пишех музика и аранжименти.
Създадох и биг-бенд, но след време го изоставих заради големия обем на организаторската работа. Тя ми отнемаше време и нерви. Французите са индивидуалисти и това се отразява на работата в такъв голям ансамбъл. Имах, разбира се, и късмет. Политиката на Франсоа Митеран се отвори към джаза и образованието в тази област. Държавната стратегия за по-широк културен обмен даде добър шанс и на мен. След Лион и други от големите градове на страната разкриха подобни джазови департаменти, а индивидуалното равнище на музикантите през последните три десетилетия се разви на много високо равнище. Френският джаз днес има собствено лице. Даже музикант като покойният Мишел Петручани, който все пак е артист в традицията, при по-внимателно слушане не може да бъде сбъркан с американец. Той е прекалено средиземноморски, личат романтичните влияния, френската идентичност.
Започнах да преподавам и на други места – в Музикалния институт за професионална подготовка (IMFP), в Salon de Provence, а по покана на Дейв Либман и в New School of Music в Ню-Йорк. Автор е съм на три учебника, а “L’Harmonisation par la Melodie” (1995) има издания в САЩ и Италия. През 1994 г. ме поканиха и взех участие в програмите на големия фестивал “Newport at New York”. По този път дойде и сътрудничеството ми с Рон Картър, Били Дрюмонд, Майк Ричмънд и др. (б. а. - известни американски джаз-музиканти).
Последното ми участие в Софийския джаз фестивал по време на комунизма беше през 1979 г., когато представих сюитата си “Профили” с академичен брас квинтет, част от перкусионния ансамбъл “Полиритмия” и пиано. След тази сюита, която в Лион преработих и допълних с контрабас, започнах да пиша повече за големи ансамбли с по-разнообразни, не само джазови изразни средства.
Към края на 80-те години по поръчка на фестивала в Бастия направих едно произведение за съвременен оркестър и хор от специфичните корсикански гласове. По това време работех и със състава Integral, пишех за тях, понякога свирехме заедно. Свирех и с друг ансамбъл за съвременна музика – “ЕЕ-ММ”. За него специално написах едно произведение за състава и джаз солисти. Премиерата мина с голям успех в парижката зала “Фором де зал”, близо до Халите. Това е другата ми страна – композирам съвременна музика, в която понякога използвам и изразни средства, заимствани от джаза.
Основната ми работа във Франция и по света е на концертният подиум. Класическа практика, към която имам предпочитания. И която във Франция е добре поддържана. Само в Лион, например, десетина от залите програмират годишно около 30-50 джазови концерта от всякакъв калибър. Страня от клубната форма на музициране, защото тя е за по-млади хора, които нямат толкова много домашни и обществени ангажименти. Но участвам във фестивални програми, притурили популярност към името ми. Във Франция, подобно на Италия и Германия, тези форуми изобилстват (годишно в страната се провеждат около 200 джазови фестивала, без в тази сметка да поставяме т. нар. “невестулки”, които включват в програмите си и джазов сегмент).
През 80-те години имаше голяма инвазия на американски музиканти във Франция, което се отрази и на тези сцени. Дори фестивалът Jazz a Vienne, например, бе доминиран от американците – Майлс Дейвис свиреше там всяка година, Хърби Хенкък също. Имаше и по някой друг европеец, между които имах честта да се наредя и аз. Първият път бе през 1982 година, когато организаторите ме включиха ad hoc в първата част на Дизи Гилеспи. Свирих и соло пиано, и в трио, но помня, че предложих доста български ритми. Дизи много обичаше такива работи и остана извънредно доволен. През 1986 година отново свирих първа част на известен джазмен – този път Чет Бейкър. Но Jazz a Vienne вече си извоюва статут на първа френска фестивална сцена, а огромния античен театър предлага фантастична атмосфера. Нещо като “Арена ди Верона” за операта. Свирил съм няколко пъти в по-новите му програми през 90-те и първите години след 2000 г., някои от които може да сте гледали по тв-канала Mezzo.
А джазовата сцена на Франция, подобно на Германия, отдавна се децентрализира и добрите музиканти не се стремят на всяка цена към Париж. Марсилия вече е голямо джазово средище. Също така Лион, Бордо и други градове. Напоследък има цели фестивали, изграждащи програмите си изцяло с европейски джаз, или по-прецизно казано с джаз от Европа. Но са малко и не така популярни. Един от тях е “Jazz in Marseac” в Прованс, където също съм свирил. Друг такъв, който е отворен и към музиката от Източна Европа, е в Дий, южна Франция. Всяка година той слага акцент върху някоя източноевропейска страна и дори името му го подсказва – “Ест-Уест” - “Изток-Запад”. След падането на Берлинската стена тази много популярна форма, важна за джазмените зад Желязната завеса, някак западна и почти изчезна. Макар да не бе изчерпала функциите си, дори напротив. През 1995/1996 година организаторите от Дий ме ангажираха за нещо като генерал мюзик-директор и аз поддържах контактите, правех предложенията, канех и музикантите, сред които бе и Симеон Щерев от България. Дори написах специална сюита.
——————————
Марио Станчев се връща в София с триумфален концерт в зала № 3 на НДК през 1990 г. Българските емигранти един след друг заприиждаха отвсякъде – било за далавера, за включване в политическия живот, за среща с близките си след дългогодишна раздяла, или пък да покажат докъде е стигнало изкуството им. Марио бе от последната категория. Тогава за пръв път посещава гроба на своя баща, известният в бохемските среди Тинко Станчев. Последва спад на интереса към Марио и дългогодишно затишие. Докато по някое време за него се сети проф. Димо Димов, който няколко пъти го покани за участие в пролетния и летния фестивал “Аполония”. Сетне го включиха и в програмите на джазовия фестивал в Банско с различни негови формации. Най-дългогодишната и с най-голяма популярност сред европейските джазови среди бе “Марио Станчев секстет”, просъществувал почти десет години и вече разпаднал се. От две години Марио работи с трио.
По-важни заглавия от дискографията на Марио Станчев:
1976 – “Симеон Щерев квартет” (със Симеон Щерев, Теодоси Стойков и Петър Славов); LP албум, “Балкантон” БТА 2128.
1978 – “Първи преглед на джазовите оркестри-декември’77”; LP албум, “Балкантон”, ВТА 10288.
1980 – “Джаз квинтет “Идея” (с Йордан Капитанов, Людмил Георгиев, Теодоси Стойков и Петър Славов); LP албум, “Балкантон” ВТА 10281.
1984 – “Un certain Parfum” (с Даниел Юмер и Майк Ричмънд); LP албум, “Instant presents”, MS 1003.
1989 – “Sozopol” (с Рикардо дел Фра, Петер Гритц, Жан-Луи Алмонсо, Лаурент Блументал, Ерве Гурдикян и Силвия Станчева); CD ADD, “Instant presents”, MS 1006.
1989-1992 – “Kaleidoscope” (с Джей Андерсън, Андре Чекарели, Рикардо дел Фра, Били Дрюмонд, Петер Гритц, Даниел Юмер, Адам Наусбаум, Майк Римънд и др.); CD DDD, “Instant presents”, MSK 1013.
1992 – “Toujours” (с Мишел Перес, Франк Амсалем, Рон Картър, Били Дрюмонд); CD, “Aimra Group Productions Inc. Instant presents”, MP 1009.
1997 – “Duo Mario Stanchev-Michel Perez”, CD, “Dymusic 101”.
1999 – “Strings” (с Мишел Зенино и Мишел Баро), CD ADD, Production Salon de Musique, 03.
2003 – “Pryatelstvo” (Mario Stanchev sextet с Роже Никитоф, Мишел Баро, Франческо Кателани, Дидие дел Агила, Жан-Люк ди Фрайа); CD, “RDS Records”, RDS 40076.
2006 – “Кукери” (Mario Stanchev sextet с Роже Никитоф, Мишел Баро, Франческо Кателани, Дидие дел Агила, Жан-Люк ди Фрайа), CD, “Cristal Records” CR 0612.
Избрани произведения:
1979 – “Portraits” за академичен брас ансамбъл, перкусионен ансамбъл и пиано.
1989 – “Piese № 1” за струнен квартет и биг-бенд.
1992 – “Berlin’89”.
1992-2006 – “Corsican voices”, “Collages за Ensemble contemporain и ансамбъл с българско пеене (Voix bulgares), “East-West Suites” за ансамбъл с българско пеене (Voix bulgares) и джазов ансамбъл, “So What Dilmano”, “L’arrivee des Barbares”, “Vendredi 12”, “Jack’s Dilemma”, “Sangoma”, “Dukeology”, “Hesitation”, “Yva”, “Chaconne”, “Viviane” и др.
e-vestnik / BE
През 1990 г., още съвсем млада, с 500 долара в джоба си, без да знае испански и да познава някого, Милена Иванова се озовава в Мадрид. В България е завършила немската гимназия в София, а след това и немска филология в Софийския университет. Работила е като преводачка. След като преминава през доста изпитания и развитие в кариерата си, днес тя е известна писателка. Еротичните й книги са преведени в много страни, сред които Германия, Италия, Португалия, Русия и др. У нас тя е позната под псевдонима Миранда Ибанес. 
