Никога повече в България.В Испания научава да се усмихва

Никога повече в България,За нищо на света!

Испанската мечта на Иво

Фризьорът се отрече от нацупената Родина в името на усмихнатото си бъдеще

Запознайте се с Иво - енергичен, симпатичен и усмихнат мъж, роден в България. Един от онези млади хора, които се разхождат из улиците на света и не носят видими национални белези. От близо осем години Иво живее в Испания. От малко повече време той знае къде няма да живее. Никога повече. Тия дни България чу най-страшната си присъда от един 28-годишен фризьор, живеещ в Мадрид. Разказът на Иво е зловеща анатема на Родината - на България, която не заслужава да я обичаме по презумпция, просто защото сме се родили на нейната територия.

Иво се ражда и израства в София. Завършва фризьорски техникум. Започва работа като фризьор, расте в професията и прави прически на тв водещи, на БГ звезди и по модни ревюта. Успява дори да отвори собствен салон. И въпреки че печели добре, усеща, че от това повече няма накъде. На 22 г. той е реализирал жизнения български максимум. И осъзнава, че това не го устройва и не му е достатъчно.
Емиграцията на Иво не е икономическа. Той заминава, за да намери своето място и независимо че е толкова млад, вече знае, че то не е в България. Заедно със свой приятел от детинството тръгват за Мадрид с 1500 евро в джоба. В Испания го посреща негова стара приятелка. Не отсядат при нея, а си намират квартира. През първите дни се отдават на сиеста - денем и нощем се забавляват. И парите свършват бързо. Започва търсенето на работа. По онова време Иво не знае и дума на испански. Научава изречението "буско трабахо" (търся работа), но не може да разбере какво отговарят хората, към които се обръща, и решава, че навсякъде му отказват. Така и не успява да намери работа сам. Две седмици е принуден да яде хляб и ябълки, които си бере от някакво безпризорно и дружелюбно испанско дърво. След като се налага да напуснат квартирата, старата приятелка ги приютява и им помага да започнат да работят като раздавачи на листовки - изключително популярна дейност сред младите и бедни имигранти. След няколко месеца той попада в испански фризьорски салон. След още година отваря собствен. Със заеми от приятели на 24 г. той стъпва на краката си и реализацията на житейския му проект може да започне.
Иво успява да обясни по най-онагледения начин защо "българин да се наричам", не е никак радостно за него. Последното му прибиране е преди повече от две години. Преди това не си е идвал от три и е завладян от еуфория и очакване. От влизането през Калотина обаче пътят е в ремонт и без обозначения, разбира се. Някак стига до София и се подготвя за парадна обиколка из родния град. Разходката се превръща в парад на жегата, боклука, зловонията, намръщените и стреснати физиономии и блъскащите се хора. Тръгва обратно към "Дружба" и попада на място, което не му е много познато - застроено поле с уж нови, но грозни блокове, попаднали там сякаш от нищото, липсва дори старата социалистическа подреденост. "Дружба" от детството на Иво е изчезнала като в следвоенно положение и на мястото й той намира кална площ без улично осветление. В този момент Иво все още е приповдигнат и заспива с надеждата, че следващият му ден в София ще е по-слънчев. Но се лъже. Следват сблъсъци с мрачния български обслужващ персонал, опознаване на дупките из централните улици и подготовка за голямата депресия. Иво мъдро решава да се затвори в панелката в "Дружба" и прекарва останалите двайсетина дни там. Най-щастливият момент от престоя му е, когато събира багажа си и тръгва обратно към слънчева Испания. Без тъга днес Иво признава, че ако нямаше майка в "Дружба", той никога повече нямаше да пресече българската граница.
Аргументите на Иво са прости, ясни и точни. На него не му е комфортно в собствената му Родина и сред собствените хора. Прави впечатление, че използва две думи много често - описвайки Испания, той непрекъснато говори за спокойствие, а споменавайки България, задължително става дума и за депресия.
Животът в Мадрид обяснява с няколко примера:
1. В испанската столица има 5 милиона автомобила, които се движат нормално, задръствания има само ако е станала злополука.
2. Градският транспорт е винаги навреме - Иво живее на 30 км от мястото, на което работи, и му отнема 40 минути да се придвижи с обществения транспорт и 15 с личния си автомобил, нито повече, нито по-малко.
3. Независимо дали си имигрант, ти се предлага безвъзмездно здравно обслужване, и то на ниво.
4. Заобикалящият те свят ти се усмихва и те приветства. Намираш спокойствие заради уредеността и сигурността, заради липсата на намръщени физиономии.
5. Младите хора излизат да се забавляват и да срещат други млади хора, а в България, за да се покажат и да позират.
6. Медиите показват и добри новини и има кой да иска да ги чуе, види и прочете.
Това са малко железни доводи и примери, които освен всичко останало са и предпоставка за добър живот. И най-хубавият извод е, че живеейки там, човек няма нужда да мисли за битовизми и може да пренасочи енергията си в мисли за себе си, за напред, дори за изкуство.
Пак според Иво най-ярката ни национална черта е темерутщината. Фризьорът признава, че и той не е бил по-различен, докато е живял в София. Искал е да се забавлява и да е весел, но средата не му е позволявала и не му се е получавало. В началото на живота му зад граница негова клиентка испанка му прави забележка, че не може да й казва добър ден с такава сърдита физиономия. И така в Испания Иво научава най-важния си житейски урок - да се усмихва. И днес 28-годишният коафьор иска да живее в мир със себе си и да се чувства добре.
На въпроса дали България го е напуснала, или той я е изоставил, Иво отговори: Никога не сме били заедно! Категоричен е, че срещу никакви пари и облаги не би се върнал. За нищо на света! Защото веднъж познал елементарния комфорт и спокойствието, би бил луд да ги загърби.
Днес майката на Иво продължава да живее в "Дружба". Не го е виждала от три години и знае, че синът й никога няма да се върне. Но тя и не иска, а дори предпочита да загуби и по-малкия си син в странство само и само той също да се научи да се усмихва.
Ние малко завиждаме на егоистичната смелост на Иво да се отрече от България, да признае, че тя всъщност е една лоша и негрижовна майка, която не заслужава той да инвестира енергията си в нея, не заслужава усмихнатата му физиономия и светлото му бъдеще. Успех, Иво, ти успя да ни убедиш, че не си заслужава да се завърнеш, и искрено ти го пожелаваме!
Надя Теодосиева
Мартин Карбовски