Испания не слага никакви бариери пред българските емигранти

Испания свали всички бариери пред българските имигранти

Източник: Snews.bg

Публикувано: 13:49 / 28.05.2009

Испания е единствената голяма страна от Европейския съюз, която вече не слага никакви бариери пред българските емигранти, заяви държавният секретар на Испания по европейските въпроси Диего Лопес Гаридо.

Той допълни, че в момента не се обсъждат мерки срещу имигрантите, въпреки че в държавата има около 18% безработица, което е и най-големият процент в ЕС.
Испания преживява най-големия икономически спад от 40 години насам, допълни Гаридо.

Нели от Санторини

Една емигрантска история на Нели от Санторини

26 май 2009, 14:45

София, България

Тази седмица рубриката „Моята емигрантска история” на сайта ww.drugatabulgaria.bg разказва за Нели Николова, която живее и работи в Санторини - най-големият от група малки вулканични острови в Егейско море. В момента Нели отговаря за персонала на международното летище в Санторини.

В България е завършила Националната спортна академия и преди да емигрира се е занимавала активно с водни спортове, участвала е в национални и международни състезания, имала е треньорска кариера. Преди 11 години е решила да потърси късмета си зад граница и се е озовала в Гърция.

„На Санторини основните цветове, които среща окото ти, са бялото и синьото. Бялото е искрящо, снежно, докато синьото – това е цветът на небето, което се отразява в морето...” – разказва Нели, докато един излитащ самолет не прекъсва думите й. Не я чувам добре и я моля да повтори. „Такова нещо не можеш да видиш в България, казвам. Тук например, когато вали дъжд, понякога къщите стават жълтеникаво-кафяви, кални. Да видиш какво правят гърците на следващия ден – почистват ги и ги боядисват наново, затова цветът е винаги толкова бял и син, това е тайната. Докато у нас не е така..”, продължава тя.
Намираме се в едно от кафенетата на международното летище в Санторини – така се казва най-големият остров от цялата група малки вулканични острови в Егейско море. Този архипелаг е известен с катастрофалното вулканично изригване от 1500г. преди Христа, което се смята, че е довело до изчезването на критско-минойската цивилизация. Но това е друга история.
„Международното летище в Санторини може да се похвали с третата по дължина писта в цяла Гърция, отстъпва само на тези в Атина и Солун”, разказва Нели Николова. За нея работата тук е ежедневие вече осем години, последните шест отговаря за персонала, натоварен с поддръжката и почистването на летището – това са техници, водопроводчици, чистачки и други служители от помощния персонал. „Има дни, особено в активния летен период, когато трябва да бъдат обработени по 65 полета – това е доста, дори за средноголеми европейски летища, например като Софийското, но сме създали такава организация, че рядко възникват проблеми.” – разказва Нели. Мобилният й телефон звъни и тя провежда дълъг разговор на гръцки. „За всичко ме търсят, което ме радва, така, дори и дистанционно, имам поглед кой какво прави, а и това показва уважение. Има и недостатък – винаги си на разположение. По принцип, работната смяна е 10 часа, но когато е натоварено продължава доста повече.”- споделя тя.
На Санторини е дошла от Русе, в момента при нея живее единият от синовете й, по-малкият, докато по-големият е останал в България. Преди 11 години е решила да потърси късмета си зад граница и се е озовала в Гърция. Работила е, както казва – „какво ли не, защото няма срамна работа, стига човек да е почтен”, докато се установи тук. Преди да започне на летището, три години е била готвач на семейството на кмета на Санторини.
В България е завършила Националната спортна академия и преди да реши да емигрира се е занимавала активно с водни спортове, участвала е в национални и международни състезания, имала е треньорска кариера. „Исках да уча за капитан, но сякаш не срещнах разбиране, все пак това не е типичната женска професия. След това започнах да се занимавам със спорт, който от хоби ми стана професия – завърших катедра „Водни спортове” със специализация „Водномоторен спорт” и след дипломирането се върнах в Русе.” –разказва Нели. По думите й при т.нар. „комунизъм” е обиколила света, защото въпреки всичките му пороци, все пак са били отделяни средства за развитие на спорта и участие в международни състезания. Когато ситуацията в България се променя, това се отразява и върху него. „Спортът, както и много други неща, сякаш спря да има значение. Тогава много от колегите или потърсиха друго поприще, или заминаха навън, където имаха условия за работа. Аз останах, мъжът ми ме подкрепяше изцяло, дори е имало моменти, когато сме се лишавали от други неща, за да можем да купим например винт за лодката, който е към 250 долара, за да продължим, толкова силна е тръпката...”, спомня си Нели. По-късно тя остава сама да се бори с живота, трябва да отгледа двете си момчета и може би тогава за първи път се замисля дали да не си потърси късмета навън.
„Когато някой каже, че сме избягали от България, просто не знае какво говори. Може би за мен е било лесно да се разделя с всичко, което ми е мило, да оставя майка си, която е на 83 години, за да отида в чужда страна? В един момент просто си принуден да вземеш куфарите и да тръгнеш, това не е бягство...Сега вече мога да помагам – пращам на майка пари за лекарства, за плодове. Аз съм една от милионите българи, които дори подпомагат страната с парите, които пращат.”, споделя жената. По думите й да се работи в Гърция не е лесно, особено когато трябва да започнеш от нулата. Трябда да се доказваш, да покажеш дори, че си по-добър от местните, за да заслужиш уважението им и съответното заплащане за труда си. И ако преди години, когато е дошла на острова, тук е имало петнайсетина българи, сега те вече са стотици – работят в поддръжката, в хотелите, таверните. Въпреки, че в Санторини вече има малка българска общност, нейните представители не поддържат връзка. Една от причините е липсата на време, но другата е малко по-особена. „Българите сме особена нация – не сме етични помежду си, не си помагаме много, правим си интриги, което е грозно.. Например при албанците, които смятаме, че уж са изостанал народ, не е така. Дори и при руснаците не е така – при тях, например, ако някой си намери по-добра работа, веднага предава своята на някой руснак – подкрепят се!”, разказва тя. По думите й въпреки това България много й липсва – природата, климатът. Преди години дори е обмисляла да се прибере. Пробвала е да си намери работа, на интервюто са я харесали, но основният проблем са се оказали годините й – нейните са петдесетина, а онези са изисквали да бъде на не повече от 30. За разлика от България, в Гърция те оценяват по това, което можеш да правиш, а годините не са от първостепенно значение – докато искаш да работиш и се справяш добре, всичко е наред. Поне така разказва Нели и допълва: ”Имаше преди време ситуация на летището, когато искаха да уволнят част от жените, защото били на 50 или малко отгоре. Но когато видяха, че на повечето от „младите” не им се работи, особено по-тежка работа, ги оставиха, защото разбраха, че не годините са важни, а това, което правиш. ” Жената се надява и у нас някога да стане така, но коментира, че за да се случи това, трябва политиците да се променят, да мислят повече за обикновените хора, за държавата. „Много лесно започнахме да раздаваме държавата си, няма да остане за нас! На Санторини, например, не можеш да си купиш земя – трябва да си или местен, или от областта. Можеш да си купиш хотел, но само сградата. Така си защитават земята.” – допълва тя. И докато си говорим за политика я питам за изборите – европейските и националните. По думите й емигрантите, като нея, се интересуват от това, което става в страната, гледат телевизия, четат вестници, преживяват събитията. „Въпреки това емигрантът е малко апатичен към изборите – просто досега всеки обещяваше някаква промяна, а тя така и не се състоя. Но дори и да повярва на някоя партия, има редица пречки, за да може да гласува – разстоянията са големи, хората са заети. Ако реша да гласувам сега, трябва да пътувам 10 часа с ферибота до Атина, после пак толкова обратно, това е цял ден. Така човек губи много време, а е и доста скъпо. От друга страна държавата не предоставя особени улеснения за емигрантите, които искат да упражнят вота си..”, разсъждава Нели. По думите й въпреки обстоятелствата българските емигранти трябва да имат своето представителство в парламента, защото само така държавата ще обърне повече внимание на българите от „Другата България” – всички онези, които по една или друга причина са напуснали Родината. Именно затова Нели Николова е поела задачата на местен координатор на партия „Другата България” за Санторини. Според нея от всеки от нас зависи дали и как ще упражни гласа си, за да може България да стане по-нормална и уредена държава, която не генерира емиграция, а развитие. /БЛИЦ

Никога повече в България.В Испания научава да се усмихва

Никога повече в България,За нищо на света!

Испанската мечта на Иво

Фризьорът се отрече от нацупената Родина в името на усмихнатото си бъдеще

Запознайте се с Иво - енергичен, симпатичен и усмихнат мъж, роден в България. Един от онези млади хора, които се разхождат из улиците на света и не носят видими национални белези. От близо осем години Иво живее в Испания. От малко повече време той знае къде няма да живее. Никога повече. Тия дни България чу най-страшната си присъда от един 28-годишен фризьор, живеещ в Мадрид. Разказът на Иво е зловеща анатема на Родината - на България, която не заслужава да я обичаме по презумпция, просто защото сме се родили на нейната територия.

Иво се ражда и израства в София. Завършва фризьорски техникум. Започва работа като фризьор, расте в професията и прави прически на тв водещи, на БГ звезди и по модни ревюта. Успява дори да отвори собствен салон. И въпреки че печели добре, усеща, че от това повече няма накъде. На 22 г. той е реализирал жизнения български максимум. И осъзнава, че това не го устройва и не му е достатъчно.
Емиграцията на Иво не е икономическа. Той заминава, за да намери своето място и независимо че е толкова млад, вече знае, че то не е в България. Заедно със свой приятел от детинството тръгват за Мадрид с 1500 евро в джоба. В Испания го посреща негова стара приятелка. Не отсядат при нея, а си намират квартира. През първите дни се отдават на сиеста - денем и нощем се забавляват. И парите свършват бързо. Започва търсенето на работа. По онова време Иво не знае и дума на испански. Научава изречението "буско трабахо" (търся работа), но не може да разбере какво отговарят хората, към които се обръща, и решава, че навсякъде му отказват. Така и не успява да намери работа сам. Две седмици е принуден да яде хляб и ябълки, които си бере от някакво безпризорно и дружелюбно испанско дърво. След като се налага да напуснат квартирата, старата приятелка ги приютява и им помага да започнат да работят като раздавачи на листовки - изключително популярна дейност сред младите и бедни имигранти. След няколко месеца той попада в испански фризьорски салон. След още година отваря собствен. Със заеми от приятели на 24 г. той стъпва на краката си и реализацията на житейския му проект може да започне.
Иво успява да обясни по най-онагледения начин защо "българин да се наричам", не е никак радостно за него. Последното му прибиране е преди повече от две години. Преди това не си е идвал от три и е завладян от еуфория и очакване. От влизането през Калотина обаче пътят е в ремонт и без обозначения, разбира се. Някак стига до София и се подготвя за парадна обиколка из родния град. Разходката се превръща в парад на жегата, боклука, зловонията, намръщените и стреснати физиономии и блъскащите се хора. Тръгва обратно към "Дружба" и попада на място, което не му е много познато - застроено поле с уж нови, но грозни блокове, попаднали там сякаш от нищото, липсва дори старата социалистическа подреденост. "Дружба" от детството на Иво е изчезнала като в следвоенно положение и на мястото й той намира кална площ без улично осветление. В този момент Иво все още е приповдигнат и заспива с надеждата, че следващият му ден в София ще е по-слънчев. Но се лъже. Следват сблъсъци с мрачния български обслужващ персонал, опознаване на дупките из централните улици и подготовка за голямата депресия. Иво мъдро решава да се затвори в панелката в "Дружба" и прекарва останалите двайсетина дни там. Най-щастливият момент от престоя му е, когато събира багажа си и тръгва обратно към слънчева Испания. Без тъга днес Иво признава, че ако нямаше майка в "Дружба", той никога повече нямаше да пресече българската граница.
Аргументите на Иво са прости, ясни и точни. На него не му е комфортно в собствената му Родина и сред собствените хора. Прави впечатление, че използва две думи много често - описвайки Испания, той непрекъснато говори за спокойствие, а споменавайки България, задължително става дума и за депресия.
Животът в Мадрид обяснява с няколко примера:
1. В испанската столица има 5 милиона автомобила, които се движат нормално, задръствания има само ако е станала злополука.
2. Градският транспорт е винаги навреме - Иво живее на 30 км от мястото, на което работи, и му отнема 40 минути да се придвижи с обществения транспорт и 15 с личния си автомобил, нито повече, нито по-малко.
3. Независимо дали си имигрант, ти се предлага безвъзмездно здравно обслужване, и то на ниво.
4. Заобикалящият те свят ти се усмихва и те приветства. Намираш спокойствие заради уредеността и сигурността, заради липсата на намръщени физиономии.
5. Младите хора излизат да се забавляват и да срещат други млади хора, а в България, за да се покажат и да позират.
6. Медиите показват и добри новини и има кой да иска да ги чуе, види и прочете.
Това са малко железни доводи и примери, които освен всичко останало са и предпоставка за добър живот. И най-хубавият извод е, че живеейки там, човек няма нужда да мисли за битовизми и може да пренасочи енергията си в мисли за себе си, за напред, дори за изкуство.
Пак според Иво най-ярката ни национална черта е темерутщината. Фризьорът признава, че и той не е бил по-различен, докато е живял в София. Искал е да се забавлява и да е весел, но средата не му е позволявала и не му се е получавало. В началото на живота му зад граница негова клиентка испанка му прави забележка, че не може да й казва добър ден с такава сърдита физиономия. И така в Испания Иво научава най-важния си житейски урок - да се усмихва. И днес 28-годишният коафьор иска да живее в мир със себе си и да се чувства добре.
На въпроса дали България го е напуснала, или той я е изоставил, Иво отговори: Никога не сме били заедно! Категоричен е, че срещу никакви пари и облаги не би се върнал. За нищо на света! Защото веднъж познал елементарния комфорт и спокойствието, би бил луд да ги загърби.
Днес майката на Иво продължава да живее в "Дружба". Не го е виждала от три години и знае, че синът й никога няма да се върне. Но тя и не иска, а дори предпочита да загуби и по-малкия си син в странство само и само той също да се научи да се усмихва.
Ние малко завиждаме на егоистичната смелост на Иво да се отрече от България, да признае, че тя всъщност е една лоша и негрижовна майка, която не заслужава той да инвестира енергията си в нея, не заслужава усмихнатата му физиономия и светлото му бъдеще. Успех, Иво, ти успя да ни убедиш, че не си заслужава да се завърнеш, и искрено ти го пожелаваме!
Надя Теодосиева
Мартин Карбовски